„Личността не е част и не може да бъде част по отношение на което и да е цяло, пък макар това да е огромното цяло на целия свят.”
Николай Бердяев - „За робството и свободата на човека”
„Въпросът не е нов, но става все по - неотложен, след като Републиката не изпълни нито едно от обещанията си, а задълженията за „свобода - равенство - братство” са по - скоро хоризонт от колкото споделена реалност”.*
Евелин Пиейе - „Алманахът на недоволните”(L’Almanach des contraries)*
Очевидно неизпълнението на обещанията е най - явно в сферата на равенството: то се проявява както в потресаващите разлики в доходите, така и в прословутата повреда на социалния асансьор или нарастващата уязвимост на най - бедните към онова, което сме приели да наричаме житейски несполуки, като безработица или бедност... Същото важи и за „свободата” , пълноценна само ако наистина сме свободни да избираме профсията или местоживеенето си. Разбира се всички сме свободни и равни, но някой са повече от другите...
Мнозина очакват днес анализи и предложения за смекчаване на неравенствата. Такава е традиционната мисия на левицата, но откакто се случи онова, което наричаме крах на комунизма, ориентирите малко се замъглиха. Излиза, че сме влезли е радикално нова ера, белязана от прословутия край на идеологиите, което би означавало ако не чак край на историята*, то поне би могло да бъде смъртта на комунистическата утопия и тържествуването на здравия разум. В такъв случай всеки е призован да признае повече или по - малко ентусиазирано истината, че пазарната икономика и демокрацията са органично свързани.
Така всичко става просто и същевременно много сложно. Просто, защото една наследена идея утвърждава „пазара” като естествена даденост и превръща в грешка всяка „революция” , предопределена да измисли друга икономика както в сферата на свободите, така и в сферата на ефикасността - многобройни доказателства за това предоставиха страните от „Източния блок”. Сложно, защото след като „крайните” бяха подобаващо дискредитирани, след като левицата от Тони Блеър до Лионел Жоспен стана „реалистична”, а за ръководител на Световната търговска организация бе издигнат член на френската социалистическа партия, реалността упорстваше, неравенствата ставаха все по - големи,а въпросите които задаваме - по - спешни.
„Да изключим революцията и да приемем модерноста”* но какво да направим тогава, че да осъществим демокрацията, управлението на народа от народа при господството на пазара?
Юрген Хабермас - Философски дискурс на модерноста*
Сбогом на утопията: хората не могат да бъдат наистина равни.
Обширен въпрос, големи очаквания, които засягат не само избирателите със социалистическа нагласа, а вероятно всички безпокоящи се граждани, които искат да разберат дали социалното нещастие е неизбежност, дали бъдещето има само едно лице с различни гримове. Или пък дали една истинска промяна е възможна . с една дума важно е да разгледаме идеите на левицата, която стана вече либерална.
Най - различни изследвания, посветени на модернизирания социализъм, се опитват да намерят отговора: има ли конкретни етични ценности , които наистина са действени и най важното, позволяват обещанията на демокрацията да станат по - ефикасни. Това предполага особена концепция и за равенството, и за средствата, с които то да бъде постигнато.
Може би ще бъде уместно да се постараем да дадем по - точно определение на „либералната левица” - основава се на двойно отрицание: на буржоазния либерализъм и на комунистическия тоталитаризъм. Ако отказът на комунистическия тоталитаризъм е недвусмислен, то отношението към буржоазния либерализъм е далеч по - неясно. Но каквито и да са разликите между един модерен ляв център, третият път на New Labour и либералният социализъм, който не е просто приспособяване на социалдемокрацията към капитализма, така или иначе този обновен социализъм иска да е егалитарен, а не егалитаристки; той не претендира, че ще изкорени неравенствата, нито естествените, нито дори социалните, но изисква признаване на неотменимия и потенциално благотворен характер на един управляван и регулиран пазар. С други думи въпросът е във въвеждането, до колкото е възможно в рамката на икономическата ефикасност, на един стремеж към равенство, изразяващо се преди всичко в изискването за „солидарност”.
Няма съмнение, че това е характерно за мисленето на либералния социализъм, каквито и да са нюансите и различията, които могат да се отбележат между двете течения. За него е важно да се отрече от егалитаризма, чиято цел според него е гражданското, политическото и социалното равенство и да действа в името на една философия на правата на човека, допълнени от социлните права, признаващи правото на всички индивиди за минимум социална правда, условие да действителна политическа свобода. Тоест сбогом на утопията и добре дошла на разумността: хората не са и не могат да бъдат действително равни. Но е добре да се създават инструменти, които да не допускат неравенствата да стават твърде крещящи, което може да навреди на демокрацията и ....на пазара. В основата на това схващане стои солидарността. Думата е станала банална, а емоционалният и заряд ни кара да я смятаме за „чиста от всякакви помисли”, но това може би не е точно така. В действителност понятието,което принадлежи на политическата и хуманитарната философия в обичайното му значение е въведено през 1840 - Терминът солидарност е зает от юристите и е въведен във философията и следвайки тази логика той има за цел да замести милосърдието на християнството с човешката солидарност.
Солидарността, щяла да позволи да въведе морал в суровия капитализъм, като задвижи в самия него да бъдат смекчени собствените му правила.Болезненото осъзнаване на неизбежното неравенство между индивидите подтиквало към търсене на помирение между икономическата ефикасност и подкрепата на „онеправданите”. Очевидно концепцията за неизбежното неравенство, очебийна и проста реалност, е централна. И се свързва идеално с идеологията на споменатия капитализъм, който предполага, че по- добрият ще спечели, че по работливият или по интелигентният, подпомогнат от демокрацията, ще съумее да си проправи път. Успехът естествено ще дойде при онези, които го заслужават и най - красивите егалитаристки приказки никога няма да попречат едни да са по - надарени от други при изкачването на социалната стълбица.
От суверенния народ до гражданина, потребител на демокрацията.
„Ако в днешното време несигурността на социалното положение е нараснала, то благоприятните обстоятелства за талантите и инициативите също са повече: и тогава е напълно логично, че ще има разлика между онези,които успвят да се възползват от тези обстоятелства и другите,които не умеят това.”
М.Фуко „Трябва да защитаваме обществото”
Различията в апетитите, желанията и уменията пораждат сблъсъка, борбата, йерархията. Ето защо неоснователно е да си служим с морални категории, например прилагането на „справедлив” за окачествяване на толкова сложни явления като разпределянето на социалните блага, чието производство е резултат от множество пресичащи се съзнателни желания. Следователно левият либерализъм трябвало да работи за един солидарен либерализъм, разграничил се най - после от всякакъв идеализъм. Да не се заблуждаваме, всичко се свързва точно с това определение. Пазарът е неотделим от човека, да се откажем от него би означавало да се отречем от сложността, даже от двузначността на действителността, в която по принцип няма равенство. Целите на едно солидарно общество трябва да бъдат насочени към намаляване на ситуациите на господство. За да се постигне това трябва да бъдат установени „социални подпомагания” и „регулирания” чрез изграждането на консенсус, който да преодолява несломимия плурализъм на интересите и мненията.
Солидарността изисква никой да не бъде жертван в именно на даден абстрактен принцип или групови интереси. Това налага нуждата от институции , които никой да не може да си присвои, от плурализъм на формите на суверенитет на обществото. Следователно „независимите власти’ състоящи се от експерти, чиято легитимност произтича от тяхната компетентност, напълно самостоятелни, а не „изборни лица’ , имат задачата да изобличават отклоненията на действителността от основополагащите принципи на демокрацията. И в двата случая изискванията за повече информация, за механизми за сравнение или осмисляне, които предлага едно истинско разискване са твърде високи.
