Какво излиза като дефиниция, когато влезем в залата и пред нас се изправи „човекът, които трябва да ни научи”. За някои това е възпитател, за други учител или както често студентите казват господин/жа еди-кой/я си. Последно време забелязвам обаче една умора у тях. В някои скъпи и други не толкова скъпи професори, доценти и асистенти. Едно обаче е сигурно, ние трудно бихме могли да определим тяхната дейност или иначе казано—професия. Много от нас ще кажат, че е просто един актьор, който приема различни роли в академичната среда или извън нея и в промеждутъка извършва някаква административна дейност. И относно функционалният характер на образованието наистина работата на преподавателя се доближава до тази на чиновника, от професионална обаче води до приравняване на преподавателя с експерта. Обучението, преподаването и в цялост образованието не трябва да бъде просто професия, специализация или дейност, но и дълг, който не зависи от парите, а е насочен към общественото изграждане. Преподаването не трябва да бъде компетентност, а също така и изкуство, творчество и техника на обучаването. За всичко друго, както се казва в една реклама има… учебник. Отдадеността към преподаването е желанието и удоволствието. В крайна сметка достигане до наслада от себераздаването, която потиска насладата от властта и създава реалния авторитет на преподавателя. Не е нужно снизхождение, нито линейното „наливане с фуния”. Единствено себераздаването на преподавателя може да събуди желанието, дерзанието и удоволствието на ученика и студента към обучението и познанието. Иска се силна вяра в културата и във възможностите на човешкия разум. Това никак не е лесно, защото предполага едновременно изкуство, вяра и отдаденост.
М.Г. студент
