12 октомври 2010, вторник

Апатия на преподаването


Какво излиза като дефиниция, когато влезем в залата и пред нас се изправи „човекът, които трябва да ни научи”. За някои това е възпитател, за други учител или както често студентите казват господин/жа еди-кой/я си. Последно време забелязвам обаче една умора у тях. В някои скъпи и други не толкова скъпи професори, доценти и асистенти. Едно обаче е сигурно, ние трудно бихме могли да определим тяхната дейност или иначе казано—професия. Много от нас ще кажат, че е просто един актьор, който приема различни роли в академичната среда или извън нея и в промеждутъка извършва някаква административна дейност. И относно функционалният характер на образованието наистина работата на преподавателя се доближава до тази на чиновника, от професионална обаче води до приравняване на преподавателя с експерта. Обучението, преподаването и в цялост образованието не трябва да бъде просто професия, специализация или дейност, но и дълг, който не зависи от парите, а е насочен към общественото изграждане. Преподаването не трябва да бъде компетентност, а също така и изкуство, творчество и техника на обучаването. За всичко друго, както се казва в една реклама има… учебник. Отдадеността към преподаването е желанието и удоволствието. В крайна сметка достигане до наслада от себераздаването, която потиска насладата от властта и създава реалния авторитет на преподавателя. Не е нужно снизхождение, нито линейното „наливане с фуния”. Единствено себераздаването на преподавателя може да събуди желанието, дерзанието и удоволствието на ученика и студента към обучението и познанието. Иска се силна вяра в културата и във възможностите на човешкия разум. Това никак не е лесно, защото предполага едновременно изкуство, вяра и отдаденост.

М.Г. студент

30 септември 2010, четвъртък

Кредит




Ако съобщите на детето си, че от тази година ще може да се храни разделно, но единственото, което имате в хладилника си, е лютеница, хляб и кренвирш е невъзможно да очаквате, че ще порасне здраво.
Даден критерий може да бъде покрит ако имаш нужните предпоставки, за да получиш очакван краен резултат, останалото е въпрос на воля и професионален капацитет. Българският академичен апарат се нагърби с нещо, което е непосилен да носи – свободата на избора. Въвеждането на кредитна система във ВУЗ-овете беше абсолютно фиаско поради няколко причини – прегърбената от протоколи, молби, заявки, запитвания и пр. администрация е неспособна да се дигитализира, „обслужващият персонал”(инспектори, счетоводители,секретарки,портиери) рядко пада под 60-ти набор и е абсолютно неадекватно квалифициран, специалностите се подготвят по шаблон и следователно студентите излизат на матрица, мнозинството от лектори просто изчаква пенсионирането си е напълно демотивирано в работата. Накратко изброените недостатъци не съществуват сами за себе си, те се заплитат в мрежи от ежедневни абсурди, от които няма как да се измъкнеш освен да се подчиниш. Макар на пръв поглед да звучи безнадеждно, ситуацията е напълно благоприятна за пълнежа от студентска маса.
Цялата идея на кредитите се състои в това сам да менажираш и моделираш лекционния си план.
Плюсовете на въпросния модел : сам можеш да прецениш посоката, в която искаш да се специализираш, придобиваш интердисциплинарни знания, контактуваш с лектори от различни факултети, изграждаш навика да взимаш самостоятелни решения и най-важното - учиш това, което искаш. Кредитите са моделът, в който се набляга на крайния резултат.
Основната причина, заради която това няма как да стане е, че никой няма полза от него, най-малко безгръбначните потърпевши – студентите. За тях винаги ще е по-лесно да им натъпчат в устата филия с лютеница и кренвирш.



В.Я. – студент

17 юли 2010, събота

Gone Thru Space

11 юни 2010, петък