-Много гълъби, много нещо- все повтаряше старият кмет на Прогрес.

И наистина гълъбите бяха така много, че дърветата почерняваха, а площадите побеляваха заради неконтролируемата им отделителна система. През лятото дамите от китното балканско градче се разхождаха с малки кокетни чадърчета от страх някой гълъб да не опропасти изисканите им прически. Беше издадена заповед гълъби да не се хранят. А наказанията бяха Крумови- глобите възлизаха на месечния доход на цяло домакинство плюс този на роднините. И така страхът наложи вето на гълъбите. Към пет часа те, жадни за плячка, напускаха уютните си глезда по кичестите тополи и нападаха всичко що видят. Някои бабички, така уплашени гълъбите да не изкълват очите им, им хвъляха по някоя шепа трохи и хукваха с такава бясна скорост, каквато не беше присъща на една възрастна дама.

Нашествието започна още по времето на Алнан Гълъболюбивия, който в страстта си по гукащите създания, закупи по 4 двойки гълъби от всички видове. Обиколи целия свят и в Прогрес събра най-внушителната орнитоложка колекция- тигрови, безглави, южноамерикански, северноамерикански, средноамерикански, азиатски и изобщо всякакви що орнитоложкият ум можеше да си измисли. Алнановата страст по гълъбите беше рожба на една негова отколешна мечта- да превърне гигантското ято в пощенска служба. Това, според неговото мнение на образован човек, щеше да има огромни икономически последствия. Разходите за пощенските услуги щяха да се сведат до минимум, а това се случваше в онези времена, в които всеки изпращаше минимум по 5 писма седмично поради простата причина, че нямаше друг начин за комуникация с хората от големия свят отвъд планината. Неговата мечта бе, всеки жител на Прогрес да може да си хване някой гълъб от площада и да го прати с писмото до желаната дестинация. Разбира се, начинанието не сполучие поради свободолюбивия нрав на гълъбите- на всичките 120 вида гълъби. Често Алнан повтаряше, че тези горди животни не могат да се примирят с една толкова унижаваща чиновническа служба.

Алнан умря без да види мечтата си осъществена, но поколенията след него го запомниха. Той остави така трайна следа в историята на Прогрес и изобщо на целия свят, че до ден днешен, безброй години след неговото управление, все още името му се споменаваше най-малко по 1259 пъти на ден( най-малко, защото 1259 бяха жителите на Прогрес в дадения момент).

Кметът Върлоу предприе решителна кампания срещу гугакащата напаст, която опустошаваше и близките дворове, ако някой тайно не ги нахранеше. На 5 срещу 6 май щеше да се състои Кристалната нощ- великото изтребление( а може би и изгаряне) на гълъби. На въпросната дата се събраха всичките храбреци на селото с пушки в ръце и зачакаха да премине горещия час на гълъбите. Доволни и сити, те се приютиха в тополите. С послените лъчи на слънцето започна залпът. За миг стана по светло от юлски ден, след което настъпи мъртва(наистина) тишина. Гърмежите са били така силни, че са се чули дори в задбалканския град Цивилизация.

След събитията от така наречената Кристална нощ, площадът бе така чист, че мнозина се зачудиха дали изобщо нещо се е случило. Едва няколко минути след залпа нямаше и след от гълъб.

На другия ден кметът даде пресконференция в Прогресивното читалище, на която обяви, че нито един гълъб не е загинал. Всъщност войниците гърмяли във въздуха, за да изплашат вредителите, които наистина така се ужасили, че едва ли щели да се върнат отново.

Както и рече кметът, така и стана. Думите отлетяха от устата му право към тази на бог и гълъб вече не се появи.

В Прогрес имаше една малка полусрутена църквица, поддържана от поп Овадий. Той бе така миролюбив и обичлив, че вече си точеше свщеническите нокти за повишение в ранг светец. Единствено към едного хранеше омраза, която светът не бе виждал- към своя спътник в живота Мефистофел. Злодеят неизменно го следеше. Криеше се по сенките и в ъглите и никое действие на Овадий не оставаше скрито от зелените му очи. Свещеникът пък за самозащита винаги носеше до сърцето си сребърен светен кръст, който бе така остър в края, че можеше да пробие и телешка кожа. И така двамата двамата врагове си живееха спокойно в малката църква, дебнеха се и си скрояваха номера. На една Великденска литургия Лукавия беше подпоравил евангелието на Овадий. Свещеникът изрече талкова безсмислено свети слова, че цялата църква гръмна в смирен смях. След тази литургия на родителите не беше необходимо да принуждават децата си да идват на църква, защото самите те изгаряха от желание да видят отново отец Овадий и дори през делничен ден след училище идваха на изповед.

Обадий обаче не остана длъжен и си отмъсти ( смирено, разбира се). Окади цялата църква с тамян. Разши едни стари свои червени чорапи и конците завърза за една от колоните. Още баба му казваше, че завържеш ли някъде червен конец, все едно завързваш опашката на дявола, за да не може да те доближи. Овадий не си спомняше ясно историята и точния ритуал, но все пак завърза всичките червени конци на колоната. На другата сутрин отиде в църквата и там до колоната свари сърдития Мефистофел със завързана опашка. той ярсотно се дърпаше, но червеният конец здраво беше пристегнал опашката му. Страдалецът така тъжно погледна Овадий с големите си зелени просълзени очи, че храбрият отец бе на косъм от това да го пусне, защото се обади обичливата му натура. Не го освободи, а вместо това все светената вода и започна да го пръска. Мефистофел се превиваше като вързан вълк, а Овадий плачеше от смях.

И така двамата другари прекарваха дните си. Понякога си правеха номера, друг път водеха среднощни дискусии на различни религиозни теми.

Вечерта на 5 срещу 6 май беше спокойна. Двамата си лежаха по леглата и спореха дали трябва да се пости преди Великден и се наслаждаваха на лунните лъчи, които едва-едва се провираха между решетките на прозореца. Тогава изведнъж се чуха страховити гърмежи. Какво можеше да става след като Лукавият е тук в стаята на Овадий и цяла вечер бяха заедно!?

Тогава през решетките се промъкна бях гълъб с окървавено крило. Лудост се четеше в малките гълъбови очи. Премига, заоглежда се и падна насред стаята, оставяйки кърваво петно на килима. Овадий и Мефистофел се спогледаха.

След няколко дни трескави грижи и денонощно бдене, болникът се съвзе и започно отново да гука. Мефистофел се досещаше какво бе станало в Кристалната нощ и прозря опасност за белия гълъб, който нарекоха Бриан. Двамата с Овадий дълго се чудеха дали да задържат Бриан, защото ги бе страх от административните мерски, които щяха да им бъдат наложени, ако някой разбереше, че са приютили гълъб. И така двамата почистиха камбанарията на църквата, измайсториха едно гнезденце от стари вълнени дрехи и сложиха хранилка. Там, на върха на църковната камбанария, на върха на планинския хълм, се настани Бриан, който бе така близо до небето и до бог, както не беше никой от Прогрес, нито дори Овадий и Мефистофел.

Медните камбани не бяха звъняли от 10 поради физическата немощна Овадий. Дълго време той търси да наеме някой гърбушко, че поне по празници да се чуе камбанен звън в Прогрес, но така и никой не сенае с тази непосилна работа.

Когато Бриан се засели в камбанарията започнаха да се чувах тихички кънтежи. Толкова тихи, че Овадий и Мефистофел се чудеха дали не им се причува. Звуците обаче бяха тъй нежни и мелодични, че двамата враговя всякога забравях враждата, носени по течението на музиката. Малко по малко звънът ставаше все по-силен, все по-самоотвержен и все по-прекрасен. Скоро гласът на камбаните отекваше из цялата околия и гражданите на Прогрес започаха да вярват, чераят се е възцарил на земята.

Кой обаче беше чудният музикант, Овадий и Мефистофел така и не разбраха. По време на камбанните симфонии се изкачваха по кривата стълба до върха на камбанарията- а там пусто, никой няма, само Бриан лежи в гнездото си и гука.

Камбаните огласяваха градчето всеки ден на обед за няколко броени минути, в които спираше всякаква работа. Някоше човек, който да бе способен да работи, когато ефирните звуци така финно докосваха струните на душата му. (Единствен Равнец Тихия остана неповлиян от опияняващата музика по простата причина, че в главата му цареше такава тишина, каквото нямашв дори в пустинята.)

Една сутрин, качвайки се да остави храна и вода в камбанарията, Овадий завари гнездото пусто. Бриан бе отлетял.

От него остана само чудото на самопеещите камбани.

След дълги месеци на прелетно скитосване Бриан се завърна. Белият гълъб бе открил божественото женско начало в себе си (залежите на което Овадий и Мефистофел не забелязаха) и със завръщането снесе три малки кръгли яйчица. Излюпиха се три бели гълъба.

Всеки ден по пладне камбаните запяваха своята приказна песен, а три бели гълъба излитаха от камбанарията, пазена от великолепния Бриан Бели. На която къща кацнеше някой от трите бели гълъба, там се случваше чудо.

Скоро обаче спряха до отлитат към селото, обезсърчени от хорската лошотия. Една троха те не получиха даром. Ръждясалата табела на площада с надпис „Горко на всеки, който храни гълъби” все още всяваше неописуем страх, който не можеше да се сравни с никой познат ужас.

Гълъбите умряха. Надеждата също...